Излезе от печат новият роман на Димитър Шумналиев - „Компарсита”. Премиерата на книгата ще се състои на 2 октомври от 19 ч. в Casa Libri с участието на актьора Любомир Младенов.
==
Сложен, напрегнат, разпънат между поетичното и брутално натуралистичното, „Компарсита“ (376 лв., 16 лв.) е разказ за превратностите на историята в зловещите им, пародийно-гротескни форми, за вината и невъзможната любов, за разнопосочните пътища към спасението, пишат издателите от “Колибри”.
==
Началните страници ни пренасят в дома за сираци в имението на красивата госпожица Моника по време на Втората световна война. Под нежните й грижи, съпроводени от жертвени жестове за оцеляването им, нейните възпитаници, сред които е любимецът й Вит, изживяват съзряването си: сексуално и политическо.
==
После историята ни понася към 50-те години и един женски трудововъзпитателен лагер - място на неистови физически и психически извращения, където като „фашистки развратници“ са въдворени Моника и любимото момиче на Вит. Лекар в лагера, Вит прилага изумителни методи, за да лекува травмите и душите им. Следва началото на 60-те, или годините на „размразяването“…
==
_Димитър Шумналиев завършва с диплом Писателската програма на Университета в Айова, САЩ, специализира френски език и култура в Университета на По, Южна Франция. Дългогодишен журналист и писател, той е автор на десетки книги, превеждани на английски, руски, немски, френски и други езици. _
==
За сборника „Влюбени разкази” получава авторитетната литературна награда „Балканика” през 2004 г. Носител е и на Голямата награда за литература на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. През 2016 г. „Колибри” издаде романа му „Бяло сладко” - първи по рода си художествен прочит на Бялото братство.
==
**Прочетете откъс от книгата: **
==
Прекрасната Моника слизаше от файтона като шлейф, не докосваше стъпенките, а кацаше върху бухналите си воали и тръгваше по пясъчната алея към Дома, не, политаше по пясъчната алея с такава лекота, че ние, хлапаците, нейните възпитаници, нейните сираци, каквито бяхме до един, наблюдавахме иззад боровете не стъпки на жена, а облак от глухарчета.
==
Слизаше от файтона още по-ефирно, когато в него пътуваше Аксел Щерцинг, комендантът на Източния район. Или когато, озарен от очакване, той пристигаше заедно с нея с открития щайер, толкова лъскав, че фаровете произвеждаха светкавици. Когато Аксел Щерцинг се явяваше с цветя и вино, извеждаха сираците от централната сграда. Вечеряхме в лятната кухня, за да не виждаме какво става в къщата. Двуетажна постройка с двайсет стаи, салон за музика, библиотека с червени кадифени стени и хол с дъбови ламперии. Коридорите изведнъж се затапваха от заключени врати – зад тях се простираха пространствата, забранени за нас.
==
Макар и изведени от Дома, долавяхме немски маршове, гърмежа на бутилки шампанско, виенски валсове и пианото на госпожица Моника, нашата майка, която събираше сираците от Подуяне, Гара Искър, Ӑбдовица, Бусманци, Казичене – малки нещастници с още по-малки спомени. Тя свиреше до зори, танцуваше до зори, бутилките шампанско също гърмяха до зори, когато джипът на Аксел Щерцинг се изнизваше по пясъчната алея, съпроводен от взвод войници, оклюмали от нощния си наряд, уморени и прегънати като счупени кукли, буквално съсипани от изнемога.
==
Бяхме щастливи и съкрушени в тези утрини, когато щайерите мачкаха пясъчната алея на Бяла вода. Щастливи, защото учебните занятия се отменяха, и съкрушени, защото не успявахме да разгадаем среднощните ритуали. Така да се каже, оставахме на брега на нашите обяснения. Нямаше кой да ни бутне в течението.
==
Не знаехме защо с такава тържественост пристига Аксел Щерцинг, защо ни извеждат от Дома и какво толкова не можем и не бива да видим. По някакъв начин в тези празни утрини ние страдахме, съчувствахме на госпожица Моника, нашата майка хранилница, но много повече се измъчвахме от неясните причини за нейната меланхолия, с която ни приемаше в столовата, а главната възпитателка Василева лъжеше, че цял ден сме учили и че нищо не сме изгубили от подредената от прекрасната Моника програма. Странна смесица от часове по литература, древногръцка драматургия, европейска история, латински, френски, немски, по-рядко испански и – ура! – никаква математика. Затова застанахме пред живота като мъченици теоретици – никаква практическа подготовка. Tantum possumus, quantum scimus.
==
Възпитателката Василева, мома като господарката ни, лъжеше, защото искаше да се вкара в групата ни, да я представлява, като я спечели и с милосърдие, и със съучастие. Нещо като ятак на престъпленията. Тънки бръчки, дебели пръсти с черни нокти, енергична като часовник. Тя не само помагаше на прекрасната Моника, тя беше доставчик, шеф на слугините, готвача, градинаря, на чистачките, на портиерите, които хокаше като хамалин.
==
Госпожица Моника не лизва алкохол, заблуждаваше ни нашата възпитателка под залповете на тапите от шампанско. Щом Аксел Щерцинг си тръгнеше, Василева започваше да лъже, за да скрие тайната завист, каквато хранят непоканените на шампанско моми. В някаква степен нашата възпитателка се чувстваше измамена като нас – не сме видели нищо от спектакъла, само сме чували озвучаването. Филм без екран.
==
В такива сутрини се чувствахме излъгани, по-скоро ограбени, а когато вечерта прекрасната Моника ни канеше в салона, за да ни види, не можеше да слезе от меланхолията си, както клавишите не можеха да слязат от пианото.
==
Знаехме, че частта на офицера Аксел Щерцинг няма да допусне към сиропиталището да се приближи нито един партизанин. Бяхме защитени. Всеки дом трепереше – партизаните обвиняваха цялата област, че помага на германците, по-лошо – че обслужва германците, тия „окупатори“, както ги наричаха. Всички бяхме обединени от усещането за престъпление – едни, че участват в него, други – че не участват. А всички – че го консумират.
==
Градинарят, бивш моряк, все повтаряше, че горящ танкер не се гаси. Без Щерцинг направо сме си изгорели.
==
В тези меланхолни вечери върху масата в трапезарията се появяваха топли немски вурстчета, едри като конски задник пити хляб и представете си, шоколад, който Василева разчупваше мълчаливо, за да остави по едно парченце до чинията на всеки от нас – тъй мълчаливо, сякаш бяха златни медальони. Колкото повече ги гледахме, толкова по-ценни ставаха. Сякаш хващаха патина.
==
Василева вдигаше пръст, за да даде знак. Най-вкусния знак на вечерта, когато ни позволяваха да превърнем златото в какао.
