Керана Ангелова: Рисувам с думи, затова светлината ми е особено важна

Избрала си белезите, под които са живели рани, за част от заглавието на последната си книга - “Звезди и белези”. Те ни изписват (подобно онези геоглифи по земята в Наска) и може би именно чрез тях нашия Отец ни вижда отгоре. Има ли обаче рани, и какви, които не оставят никакви белези?

==

Смайващо попадение е въпросът ти. Когато ми се появи този образ, аз сякаш наистина видях кожата си, покрита с релефи от белези, подобни на геоглифите на Наска. Знаеш каква мощна провиждаща енерия е въображението. Представи си как в днешно време всичките онези знаци върху перуанското плато могат да бъдат заснети от въздуха наведнъж - по същия начин видях себе си, кожата си, покрита с отпечатъци, с миниатюрни белези. Разбира се, избили отвътре навън, защото са белезите на живота. Докато са рани, болят надълбоко, понякога ти се струва, че умираш, няма как да издържиш, не можеш да се справиш. Наистина си “сам върху сърцето на земята” и просто очакваш да те прониже онзи едничък слънчев лъч на Куазимодо.

==

Когато обаче раните постепенно се затворят и се превърнат в белези и ръбове, си даваш сметка, че си имала късмета да оцелееш със собствени сили. Получила си знанието, че си в този живот, за да го живееш такъв, какъвто е. Тогава си тихо и в почуда горда със себе си, че го можеш. Живеенето. И че това са си твоите белези, които започваш и да обичаш, струват ти се даже красиви.

==

Един от най-присъстващите образи в книгата е този на светлината. Тя струи отвсякъде – и от най-дълбокия космос, и от най-“вътрешната ни стая”, като по същество това е същото сияние. Може ли да нарани изобилието от светлина? За какво тя е в състояние да ни (за)ослепи? Има ли неща, които стават по-видими и осезаеми именно в мрака?

==

Не само в новата ми стихосбирка, от всичките ми книги струи светлина, да. Съзнавам, че може би е прекалено, но то е по-силно от мен, в никакъв случай не е търсено съзнателно. Аз пиша образно, мога да кажа, че понякога рисувам с думи, затова светлината ми е особено важна, също както е необходима в работата на един художник. Освен това, ако вътрешното ми пространство не е осветено, ликуването ми по време на писане може да угасне, а за мен то е движещата сила като преживяване, като особен вид транс и най-странното в цялата тази работа е, че се случва едновременно с възможността за съсродоточена авторефлексия, каквото също е писането на поезия.

==

Изобщо, писането ми е себевглеждане. Чрез лирическата ми героиня в поезията, чрез всички герои в романите ми. И понеже гледам световете, които сътворявам, с вътрешните си очи, изобилието от светлина не ме заслепява. Относно въпроса ти има ли неща, които стават по-видими в мрака, по-осезаема в него става самата светлина.

==

==

Казваш, че пристигаме на света с готово знание. За какво е то и… тогава живеенето равносилно ли е на постепенната загуба на това предзнание? Какво придобиваме наместо него?

==

Да, вероятно все пак съществува някакво предзнание, особено отворени сме за него в детството и по-късно, в процеса на писане. Сякаш идва наготово с раждането ни. Естествено, привържениците на tabula rasa са на друго мнение, но все пак някои неща ги опровергават. Когато беше на година и три месеца, едва беше проходил, внукът ни застана насред двора и без да ни обръща внимание, в пълна тишина и в абсолютно вглъбение, започна да дирижира невидим оркестър. Наблюдавахме го с изумление: указваше на отделните „групи“ темпото, динамиката, встъпленията, дирижираше овладяно и уверено, не като на игра. Със сигурност в него звучеше музика, която той организираше пред очите ни. Беше плавна и красива, в движенията на ръцете и тялото на нашето малчуганче имаше особено елегантно изразена пластика. В този миг той беше истински диригент, ръцете му извайваха истинска музика. Дето се вика, може пък преди да дойде при нас, някъде из Божиите селения да я е слушал. И понеже въпросът ти е живеенето равносилно ли е на постепенната загуба на това предзнание, най-вероятно да, защото повече не му се случи.

==

Все пак, понякога се случва да получаваме важни отговори, преди дори да е бил оформен въпросът ни. Той още е в зародиш, а отговорът се ражда цялостен и носи необходимата информация. Говорим за интуицията. Навярно интуитивното знание, което получаваме по този начин, е светкавична мисловна нишка, изтегленена от предзнанието, което коментираме. Предполагам.

==

В тази книга присъства много и самотата (ако самотата е вид присъствие сама по себе си). Колко вида самоти познаваш?

==

Всичките видове, назовани и неназовани. Самотата като усамотение, самотата с чувство на загуба, тоест емоционалната, самотата насред тълпа хора, тоест социалната такава, самотата като възможност за душевно хармонизиране… но най-вече онази голяма екзистенциална самота на вглъбения в писане тревожен човек, който търси в собствения си космос отговорите на най-важните въпроси на битието.

==

==

Очакването, което като че ли също изпълва книгата, състояние (или действие) доживот ли е, или намалява с възрастта? Какво НЕ е остаряването?

==

Очакването по-скоро е доживотно състояние. Действието изисква движение към нещо, към някого, ангажира мисълта ти, че това нещо трябва да ти се случи, то е присъщо на младостта. Състоянието е нещо подобно, но без задължителното напрежение на желанието да се случи на всяка цена. По-спокойно, по-уталожено е. Може би защото просто очакваш да се случва животът с всичките му непредвидимости и виждаш желаното не в неговата конкретика, а някак цялостно.

==

Иначе, не знам какво не е остаряването, просто се задоволявам да го приема като естествен биологичен процес на организма. Предполагам, че въпросът има по-скоро връзка с психологията на случващото се с всички нас, с работата на ума ни, зает да осмисли процеса от друга гледна точка, тази на дихотомията биологична промяна на физическото тяло, заедно с неостаряващи ум, душа, дух. Познавам доста такива хора и това дава надежда, че всички ние можем да изживеем живота си докрай пълноценно.

==

А казано без никакви психологии и философии, човек просто върви по Пътя. Понякога се обръща назад и съзира себе си, застанал под ослепителното слънце на детството и младостта, и през оптиката на времето се вижда все по-малък и отдалечен. Вървим и се отдалечаваме от всичко преживяно и опознато, все повече приближавайки се към неизвестното. И това е.

==

По какъв начин тъгата заприличва на щастие, както пишеш някъде?

==

Когато човек започне да усеща, че губи онова, което го прави щастлив, но то още не е изчезнало напълно и светлината му все още не е угаснала, чувството започва да се превръща в тъга, която е едновременно и двете неща. Когато се случи да преливат едно в друго, двете чувства се доизразяват по нов начин. Впрочем така разпознаваме и кои са били най-важните от всички хора, минали през живота ни. Те са онези, оставили в сърцето ни жилото на тъгата, точно защото във времето преди да си тръгнат, са ни правили щастливи. И в този случай двете чувства се смесват в едно ново, доживотно чувство.

==

Най-добре съм го казала в друга миниатюра: Докато се опитваш да осъзнаеш липсата на нещо, което доскоро те е преизпълвало с красиво изумление, болката от загубата му продължава да те изпълва с блаженство. Тъгата е фантомната болка на предишното щастие, затова е поносима и чувството е просветлено.

==

На какво е извор човекът, изгубил много?

==

На нови сили.

==

==

Войната като че ли от десетилетия не е намирала място в българската поезия, не и по начина, по който се появи напоследък в няколко стихосбирки, и особено образно - в твоята. Колко сходни се оказват метафорите й с тези на красивия природен или битов живот, на нормалността. Избухват цветята в градината ти, избухват бомбите; черният дим се стели над градовете, но и над палачинките ти у дома… Как виждаш войната оттук?

==

Оттук я виждам, като да съм там. Всички ние сме пасивни участници във войните на тази планета, особено на онези, които са опасно близки като разстояние. Но в някакъв смисъл сме и активно участващи, поради човешката си емпатична нагласа.

==

Женска по твой специфичен начин е тази книга. Мъжете ли винаги “пре@бават света”, както казва една от героините ти? Защо в същото време “жената винаги е виновна”? И кое е мястото ѝ в контекста на войната?

==

Агресията е в природата повече на мъжете. На политически и военни лидери, на държавници… военните им доктрини като системи от стратегии, принципи и подходи са уж все в името на опазването на мира, но имало ли е изобщо абсолютен мир на планетата, макар и само за няколко десетилетия? От праисторически времена до днес все мъже въртят боздуганите на войнствеността, казано образно. Крале, царе, императори, султани, фюрери, генерали, генералисимуси. За съжаление, отнасят го обикновените войници, млади момчета и мъже във възрастта на любовта, майките, любимите им. Децата. У доста от войниците обаче войната отключва жаждата за кръв, уж в името на техния „свят“ дълг към родината. Това е истинската патология на всяка война.

==

Не е като да не се намират в историята и жени със садистични наклонности, например надзирателките в концлагерите, обаче те са по-скоро изключения. В по-ново време знаем имената само на две-три „железни лейди“, но и те не са се вписвали в мъжката енергия на войнстващите си колеги, предимно са били успешни като държавници.

==

Не съм феминистка, това движение не съм го разбирала напълно, обаче като жена се питам кога най-сетне ще се изгуби във времената на човечеството този атавизъм. Но пък какво ли се питам - досега да беше изчезнал вдън земя, малко ли времена се смениха от пещерите до днес. Така или иначе той е коренът на примитивното поведение и на много от обикновените съвременни хора, и на войнолюбивите генерали. Слава Богу, че милионите и милиарди мъже на това човечество са си нормални, иначе как биха съжителствали с майките на живота, как биха ги опазили, тях и децата.

==

В едно от военните стихотворения малко момиче успокоява куклата си, че “всичко, всичко, всичко ще свърши” – подобно на двусмислието, което намираме между твоите “няма нищо” и “нищо няма”. Зловеща заплаха или всъщност утеха е това?

==

Опит за ужасена, ужасяваща утеха е. Детето в бомбоубежището успокоява куклата си, за да е по-малко уплашено то самото. Когато сме отговорни за някого и той е по-слаб и уплашен от нас, ставаме по-силни. Но колко може да е силно едно дете. Привидно тихо и утешително, момиченцето от стихотворението изговаря най-големия си страх, със своето “скоро всичко, всичко, всичко ще свърши” казва наистина всичко: очакването лошото да свърши, но и ужасът, че всеки следващ миг може да свърши самият живот. Човечеството не си дава сметка какво причинява на децата, изобщо. Независимо в коя война.

==

==

Деца пребиват щъркел, но в следващото стихотворение спасяват костенурка. Жестокостта или милостта говори повече за природата им в онази крехка уж възраст?

==

И двете. Само че ожесточението е импулс, който припламва в децата и бързо угасва, докато милостта е тяхно естествено състояние. Раними и чувствителни са, обичливи, състрадателни. И все пак деца, в чиято природа жестокостта избухва в твърде чести импулси и търси пътища да се реализира, да разтовари буреносното си електричество, обикновено с времето се превръщат в същите онези мъже, склонни да мародерстват на бойното поле и в чуждата страна, в която по пътищата на съдбата са попаднали. Агресията има един и същи модел на изразяване, на поведение през всички възрасти.

==

Пишеш за “фантомната болка от извървения път” – но може ли самият ни път да се окаже фантомен, илюзия?

==

Ако е, как да го разберем, нали? От съня се събуждаме и си казваме, а, сънувала съм. Дали животът евентуално е сън, илюзия и пр., може би ще можем да разберем едва когато се събудим от него.

==

В ума ми е онзи чувал с останалото от баща ти… В свой предстоящ текст казвам, че “човекът е само останките си” – би ли се съгласила?

==

Може би. След физическата си смърт човекът е един чувал с останалото от вещите му, но от него не остават само те, така мисля. Остават спомените и защо ли си мисля, че една малка част от енергията му продължава да витае наоколо. Не че се материализира, но на моменти я усещаме, като да сме попаднали в чуждо енергийно поле, което ни обгръща с грижа и спокойствие, особено в кризисни за нас моменти.

==

В един от стиховете признаваш, че искаш само “прости неуки думи” – най-важните от Сътворението до днес. Кои три би запазила и след Апокалипсиса?

==

Може ли повече от три? Примерно хляб, цвете, небе, море, дърво, звезда, дете, обичам, доброта, милост, живот…