Златко Ангелов: Уви, приема се, че човек трябва да бъде щаден от истината, ако ще го нарани

Въпросите, на които писателят Златко Ангелов (вижте негова биография в края на интервюто) отговаря тук, са взети, с малки съкращения, от прекрасното интервю на Роси Михова с проф. Калин Янакиев, публикувано в „Дневник“ на 19 юни 2022. Журналистката създава въпросниците си, ползвайки „Въпросника“ на Макс Фриш от неговите “Дневници“ (1966-1971). Тъй като нейната техника на интервюиране е личен разговор в кафене или дом, тя е дала на автора своето разрешение да ползва въпросите. “Литературни разговори” се съгласи да публикува отговорите на това (авто)интервю.

==

Убеден ли сте, че Ви интересува съдбата на човечеството, след като Вие и всички хора, които обичате, вече няма да сте между живите?

==

Докато растях, баба ми – жена от етнически смесено и традиционно интелигентско семейство – ми внуши, че съм отговорен за съдбата на държавата, в която съм се родил. Отговорен съм като интелигент, като човек със способности, като свободен човек с критично мислене. От тесния хоризонт на комунистическа България обаче със закъснение осъзнах, че съдбата на родината ми е неразривно свързана със съдбата на Европа и Русия. И така отговорността ми се прехвърли към цивилизацията, на която принадлежа.

==

Едва когато емигрирах в Канада, а оттам в САЩ, ми стана болезнено ясно, че цялото човечество върви заедно към благополучие или самоунищожение. Благополучието ще се случва благодарение на научните обяснения за света и либералните политики на държави с демократично управление. Самоунищожението би се случило, ако надделее религиозността, т. е. невярното и непотвърдено от факти упование на измислени сили, както и произтичащите от нея консервативни политики и авторитарни режими.

==

Колкото повече се приближавам до смъртта (а съм на възраст, когато разстоянието до нея видимо се скъсява), толкова повече ме интересува съдбата на онези, които ще останат след мен. Това са не само децата ми, любимите ми жени, скъпите ми приятели, което е някак биологично закодирано. Интересува ме дали омразата и злото, проявено у хора със свръгнагон да властват над другите, ще бъдат победени от хората, които смятат себе си за равни на останалите, дават им еднакви права и не нарушават свободите им.

==

Принадлежа към последните и съм убеден, че от нас зависи дали благополучието ще надделее над самоунищожението. С една дума, надеждата ми е, че ще надделее, но тази надежда за мен е неразделима от действията на прогресивно мислещите ми съвременници. Вероятността да се провалим е вероятно толкова голяма, колкото и надеждата ми, че няма. Мисля за съдбата на човечеството като продукт на еволюцията, която е подчинена на космически закони.

==

И като мислите за това - кой е най-големият Ви страх?

==

Не изпитвам страх от нищо. Обаче изпитвам недоверие към простолюдието, дори в него да преобладават смирени християни. Изпитвам отвращение от диктаторите, идеолозите, религиозните водачи, разпространителите на конспиративни теории (едната от които е самото съществуване на бог), жадните за власт и обожание нарциси – винаги мъже! А не изпитвам страх, защото от опит и от науката знам, че на всяко действие има противодействие. След мрака идва светлина. И нямаше да познаваме доброто, ако не съществуваше злото.

==

==

А пък Фриш казва, че най-големият му страх е повторението. Казал го е в смисъл, че не му се иска историята, пълна с жестокости и унищожение, да се повтаря. Като писател, аз не обичам повторенията. Нито като форма, нито като съдържание. Винаги можем да натоварим думите с ново съдържание, стига да сме достигнали до него по интелектуален или емоционален път. Но и не ме е страх от повторението, което никога не може да е същото като предшественика си, защото контекстът задължително се сменя. Повторението може да бъде и художествен похват, за да се подчертае нещо, което невнимателната аудитория не може да схване от първия път. Науката никога не се повтаря. Еволюцията също. Повтаря се посредствеността, защото няма интелектуалния капацитет не просто да види, а да търси новото.

==

А Вие кой човешки недостатък бихте простили най-лесно?

==

Глупостта, разбира се. Умният човек греши и върши зло съзнателно. Глупавият човек – а такива са около 90% от земното население – греши или върши зло от незнание. Глупавите ги водят, заблуждават, залъгват, осмиват, преследват и т. н. лесно, защото нямат критично мислене, с което да се противопоставят и защитят себе си или интересите си или каузите, зад които стоят. Глупавите хора са много по-страхливи от умните.

==

Но въпросът за прошката е фундаментален морален въпрос. Почти всеки от нас се изправя пред него в течение на живота. Аз тегля червената линия под убийството. Не мога да простя на убиец, особено на такъв, наредил масови убийства. Въпросът е, че на последния никой не ме кара да прощавам или прошката ми няма значение. Драмата е, когато убиецът е с нещо свързан с мен.

==

==

Не по-малко драматичен е конфликтът да простя или не, когато става дума за родител, който не защитава детето си от насилие, или близки хора, които проповядват/пропагандират активно неистини или конспиративни теории и разпространяват т. нар. лъжливи новини. Дали го правят от глупост или убеждение, никога не е ясно. Но ковид епидемията и войната в Украйна изведнъж преекспонираха неподозирано количество хора, които не чуват никакъв аргумент в подкрепа на истината и сляпо продължават да настояват на лъжите, които им изглеждат достоверни. Интригата е в това, че тези хора не са лъжци; те просто нямат сетива или разум, за да видят, че истината – фактите – е единственото необходимо обяснение.

==

Като човек първият ми импулс е да простя. Дори предателството, ако намеря оневиняващи черти или обстоятелства. Много трудно прощавам лъжата. Почти колкото убийството. Истината за мен е толкова свещено нещо, че към лъжата проявявам най-голяма нетърпимост. Но във всеки конкретен случай моралните престъпления, дори прегрешения, са винаги толкова комплексни, че в живота не съм срещал чист казус за или против прошка.

==

Какво според Вас другите не харесват у Вас и какво Вие самият?

==

Другите не харесват прямотата ми. Общностите, в които съществувам, приемат като правило, че човек трябва да бъде щаден от истината, когато има риск да го нарани, обиди, потисне или да му попречи на проектите – случаите са стотици. Аз не се съобразявам с това правило. Досега то ми е помагало да разгранича истинските от случайните си приятели. Истината е важно да бъде казана и чута, защото тя поправя, облагородява, възвисява и пречиства. Тя помага да грешим по-малко.

==

И не е вярно, че има толкова истини, колкото и хора, които я интерпретират. Не приемам максимата нека се съгласим, че не можем да се съгласим. Моралният релативизъм е нанесъл най-много болка и раздели между мен и бившите ми приятели. В този ред на мисли, смятам, че постепенното губене на приятели е проява на растеж – емоционален най-вече. Остават ти онези, които са истински, т. е. с които сте готови да понесете заедно и най-лошото, както и да се наслаждавате заедно на най-хубавото.

==

Аз самият не харесвах у себе си конформизма, който ми помогна да преживея комунизма. И затова първата ми задача на себеусъвършенстване беше да се освободя от него. Онова, което най-много не харесвам у себе си, е отстъпчивостта си. Когато бях участъков лекар в София, работех с медицинска сестра, която веднъж каза: “Д-р Ангелов, ако бяхте жена, щяхте са бъдете постоянно бременна”. Друг мой недостатък е, че вярвам на думите на хората до наивност.

==

==

И в кръга на шегата: предлагам тези отговори без да бъда питан. И това като че ли е мой недостатък. Да, аз казвам публично онова, което мисля. Оправданието ми е, че съм публична фигура от много време – още от преди Десети – и останах такава, въпреки че живея далече от България и от няколко години съм се оттеглил от активен професионален живот, и нямам друг начин да проявя отговорността си за съдбата на човечеството освен като заявявам истините, до които съм достигнал и в които вярвам безусловно. Отделен въпрос е дали писателят, докато е жив, може да „се оттегли“ от писането, което е неговият професионален живот.

==

Как бихте дефинирали понятията “мъжественост” и „женственост“?

==

Аз приемам, че непостижимият до ден-днешен идеал мъжът и жената да са равни по своите права, свободи, социални позиции и възможности лишава от съдържание традиционните понятия мъжественост и женственост. Особено като антоними. Още повече, че и двете понятия предполагат хвалебствена конотация. Нито мъжествеността е винаги позитивна и полезна, нито женствеността е винаги красива и привлекателна. Затова предпочитам да говоря за мъжки качества и женски качества. Това са две категории качества, които се оформят при съзряването на детето от взаимодействието на съответните хормони със социалната среда.

==

Културният модел, който продължава да доминира в днешния свят е патриархатът. Така че по традиция мъжките качества се свързват със сила, а женските със слабост. Мъжете са доминиращите, властните и властващите – жените са подчинените, позицията им е зависима от мъжете. Но всеки човек се адаптира към съществуващата културна норма със своя характер. Според мен мъжките качества се проявяват в мъжкия характер, а женските – в женския характер.

==

Трудно до невъзможно е да се даде неутрално определение на мъжкия или женския характер, изцяло лишено от оценъчност. Мъжете и жените се определяме чрез взаимодействието си. Аз живея със своя мъжки характер и съм привлечен от жени с женски характер. По същия начин жените, които ме обичат и ценят, са привлечени от мъжкия ми характер. Всички ние имаме интуитивна, спонтанна представа за това кой човек има мъжки и кой женски характер. Двамата ми сина, например, имат непогрешимо мъжки характери, но не мога да твърдя, че заслугата е моята роля на модел, понеже доведеният отрасна с мен, а биологичният без мен.

==

==

Тук не мога да дам изчерпателен списък на мъжките качества, но водещи, според мен, са устойчивост, последователност, издръжливост, егоцентричност и агресивност. Аналогично, водещите женски качества са непостоянство, несигурност/неувереност, грижовност, алтруистичност и отстъпчивост.

==

По мои наблюдения мъжете са наложили своя модел на женственост, който се опира на и изчерпва с майчинството и физическата красота. Жените имат друга представа за себе си и не гледат на женствеността като особено състояние. Дори това, че питате мъж за тези две понятия поддържа конвенцията, че мъжът определя какво е жена и какви са нейните качества. Аз не помня да съм срещал интервю с жена, в което има въпрос какво е женственост. Интересуваме ли се от друга страна дали жените имат свои определения за мъжественост?

==

Вгледайте се в „Пиета“-та на Микеланджело. Едва ли в друг образ женствеността е въплътена така цялостно, както в майката Мария, която е загубила сина си. А той, Христос, е – помислете си внимателно – най-мъжественият мъж, който се е превърнал в символ на саможертвата. Историята на неговия живот показва характер, който има и петте качества, които изброих по-горе. Съдим за тях по резултата: суетен водач, който се жертва за другите без да се смята различен от тях, и го прави с последователност и издръжливост.

==

Да предположим, че обичате някого. По какво познавате, че е така?

==

По вълнението, което предизвиква в душата ми с присъствието си, и по носталгията по присъствието й, която неизменно ме обзема, когато я няма. Заедно с това е непрекъснатото желание, направо мечта, да се грижа за нея.

==

Животът ми се стече така, че обичах няколко жени и няколко прекрасни мъжки приятели. И в двата случая желанието ми да живея с тях, да присъстват, да общуваме – сексуално и интелектуално – беше и продължава да е белегът, по който познавам, че ги обичам. Отсъствието понякога прилича на загуба или, както казваше един мой колега от Медицинския институт, всяка раздяла е едно малко умиране. Като млад обаче към чувството за любов или обич беше вплетено и желанието ми да ги притежавам, да получавам тяхната любов като отплата за моята, която ми се струваше, че ме извисява.

==

Някъде след средната възраст разбрах – не, почувствах – колко това е себично. Колко ме прави зависим и натоварва любимият човек. Когато сам започнах да генерирам любов, разбрах, че несподелената любов не е непременно нещастна любов. И в същото време виждам как самото ми присъствие предизвиква хората да се и ме обичат.

==

==

Животът е тъжен с това, че предизвиква раздяли против волята ни. Напоследък все по-често се опитвам да подновя контактите си с хора, с които животът ни е разделил, дори и да не съм знаел, че ги обичам, когато сме били заедно. По импулса, който ме тласка да се обадя след дълги години отсъствие на някои от тях и да не се обадя на други, познавам кого обичам.

==

Вярвате ли в чудеса? Не е ли удар върху вярата Ви, когато се случи нещо, в което не вярвате?

==

В чудеса не вярвам. Вярвам само в онова, което съществува и е доказано с факти и наблюдения. Вярвам в любовта като най-силната връзка между хората. Вярвам в приятелите си, че няма да ме излъжат или предадат. Вярвам в децата си, че ще ме обичат до край и изпратят от живота с добри спомени за мен.

==

Вярата в чудеса и респективно вярата в неведоми сили и явления е проява на слаб ум. Слаб не в смисъл на недостатъчно интелигентен, логичен, образован и т.н., а безпомощен да си обясни света или случки от собствения си живот освен с вяра в нещо, което не му е дадено да види, пипне и опознае и на което той се подчинява. За мен обясненията на света произтичат от възможността той да бъде опознат все повече и по-добре.

==

Втората част на въпроса се отнася по-плътно до вярата като ирационално състояние. Това е и главната конотация на самата дума: вярвам без доказателства. Тази вяра е донесла най-много беди на човечеството. В последното десетилетие тази вяра позволява да се разпространяват политически лъжи, конспиративни теории и фалшиви новини. Уважавам вярата в Бог като интимно състояние. И съм убеден, че такава е вярата на милиони богомолци. Но не мога да приема вярата като публичен крясък.

==

==

Вземете въстанието, предизвикано от Тръмп на 6 януари 2021: тълпата, състояща се от хора без критично мислене и поведена от шарлатани като него и сподвижниците му, е действала само поради вяра в твърдението, че изборите са фалшифицирани в полза на Джо Байдън. Не мога да приема вярата като идеология за подчинение на жените в мюсюлманския свят. И т. н. Досега не са се случвали неща, в които не вярвам, защото за мен вярата е производна на логиката, с която виждам света, а не внушение за потенциални чудеса. Бог не се е случил, нима това не е ясно? Бог съществува във въображението на хората.

==

Как бихте разграничили вярата от надеждата?

==

Вярата (в моята дефиниция) и надеждата съществуват в две различни реалности. Вярата ми почива на факти и определя рационалните ми действия. Надеждата е състояние на душата ми, т. е., тя е емоционален инструмент. Вярвам, че довечера слънцето ще залезе и знам, че ще заменя светлината му с електрически крушки докато изгрее отново на другата сутрин. Обаче се надявам, че децата ми ще живеят щастливо и след като умра. Надявам се, че войната в Украйна ще завърши с победа над Путин и руския мордор, но не мога да бъда сигурен, сиреч да вярвам, докато това не се превърне във факт. Вярата ме прави реалист. Надеждата ме прави оптимист.

==

Според Вас възможно ли е човек да превърне дадена идеология в своя родина или в това също има нещо демонично?

==

Ако мога да мразя, първото нещо, което ще намразя, са идеологиите. Те въплъщават демоничното човешко зло, защото разделят хората на такива, които са вътре в идеологията, и такива, които са оставени отвън. Национализмът например е най-злокачествената идеология. За съжаление прекият отговор на въпроса е да: много са хората, които са превърнали някаква идеология в тяхна родина. И най-позитивната идея може да бъде превърната в идеология, ако се наруши основния принцип на човешкото съществуване: че всички сме равни в своята свобода и съществуваме в общности само ако и когато уважаваме свободата на другите.

==

(Накрая Фриш винаги пита за смъртта.) Има ли политик, чиято смърт в резултат на болест или нещастен случай, би Ви изпълнила с надежда?

==

Има, да. Но това е детинска надежда. След него ще дойде друг подобен, защото народът ги или създава, или поддържа. Но смъртта е нещо, което е обсебвало велики философи, които са били религиозни, само защото вярването ги кара да хранят надежда, че тя не е край на индивида. Спор няма, че смъртта е край на живота на индивида. Но голямата загадка – то дори не е спор, а просто заявление – е какво става след смъртта с този индивид. Всяка езотерична школа се опитва да внуши, че душата съществува извън нас и тялото ни е само съсъд, в който тя временно се вселява. После си отива и т. н. И винаги, по правило и задължение, след прераждането сме по-съвършени, по-истински и обладани от всемирна любов. Защо хилядолетия от човешки животи тук на земята продължава да е несъвършено, мрачно, да изкупваме карма, да бъдем лоши, а досега никой не е дошъл от рая, за да ни каже как се чувства там, е въпрос, на който не се дава отговор.

==

==

За мен лично ненасилствената смърт е край, върху който нямам контрол. Когато дойде, ще престана да съществувам. В този факт, докато живея, няма нищо интересно. Той не определя състоянието ми. Смъртта е част/фаза от живота. По-интересно е остаряването като предшестваща смъртта фаза от живота. Остаряването, когато е достатъчно дълго и в определен смисъл подготвено от предишния живот и чувството, че бъдеще за теб има до момента, в който умреш, е прекрасна възраст. Нещата се успокояват. Виждането за хората и света става все по-ясно. Преставаш да мислиш главно за себе си и си даваш сметка, че е по-добре да мълчиш пред спомена за толкова дивотии, които си направил и наговорил, докато си бил по-млад. Миналото, което си, те определя. Спомените се изчистват от морално двусмислие.

==

В този смисъл хората остаряват или лошо, или красиво. Всеки получава възможност да избере сам как да остарее. И ако си надарен по природа с енергия, знаеш как да я използваш пестеливо. Една тъга те владее постоянно: тъгата, че няма да можеш да завършиш онова, което си започнал. Което обаче не трябва да те спира да започваш нови и нови неща.

==

Вижте интервю на “Литературни разговори” със Златко Ангелов за писането тук.

Прочетете рецензия за романа му “Хотелът на спомените” тук, както и интервю по повод темите в романа тук.

Прочетете рецензия за “Любов на Boogie Street” тук.

==

*Златко Ангелов (1946) - лекар, журналист и социолог, живее в Испания. Освен на България, е гражданин на Канада и САЩ. Запапочва да пише белетристика през 2009 г. Преди това публикува мемоара “Communism and the Remorse of an Innocent Victimizer” (Texas A&M University Press, 2002) – на български “Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник” (Ангобой, 2002), както и есета за Америка в сп. “Съвременник”. През 2012 г. излиза сборникът му с новели “Еротични спомени” (Сиела), а през 2013 г. - три разказа-роман “Любов на Boogie Street” (Скалино). Петте есета, отпечатани в “Съвременник” между 2007 и 2014 г., излизат като книгата “Моята Америка” в началото на 2015 г. (Ерго). През 2017 г. публикува сборник с литературни есета, озаглавен “Литература на края на света” (Лексикон), а през 2021 г. - продължение със заглавие „Презирам графоманите“ (Ерго). Седем години работи върху ръкописа на роман за живота на една фамилия през времето от 60-те години на миналия век до 20-те години на сегашния - „Хотелът на спомените“ излиза през 2020 г. (Знаци).*