Петър Денчев в един философски разговор за "Малкия бог на земетръса": За миналото, любовта, щетите ни

Антония: Ако трябва да разкажеш новия си роман “Малкия бог на земетръса” в едно изречение (да, има такова дисциплиниращо упражнение за автори), как би звучало то?

==

_Петър: _Един мъж се опитва да сглоби миналото и настоящето в едно цяло, за да спаси собствения си свят от разпадане – по този път открива и осъзнава, че на света са нанесени прекалено много щети.

==

А: За мен тази книга съчетава стила на писане от разказите ти и интереса към големите теми от романа ти “Тихото слънце”. Кои са големите теми в “Малкия бог на земетръса”?

==

_П: _Личната отговорност, страха, ценността на живота, съвременните ритуали, банализирането на живеенето, интимната травма, миналото като илюзия, бъдещето като абстракция и не на последно място солидарността.

==

_А: Разбирам малкия бог на земетръса като жалък бог на страха ни от промяна и поемане на юздите в собствения ни живот, а миналото, стазисът, са неговият олтар. Правилно ли съм го разбрала? Кое е това божество за теб? И оказва ли се то по-силно от човека и страховете му накрая? _

==

П: Малкият бог на земетръса е повече от това, но несъмнено е и страхът от промяната, а миналото безспорно е неговият олтар. Обаче всеки, който всъщност разказва малко или много, се превръща в бог, защото разказването е сътворяване на света. Затова и главният персонаж толкова ненавижда тази притча, която помни от своя преподавател, осъзнавайки нейното двойствено значение.

==

Не, малкият бог не е по-силен от човека, но той се оказва нужен в хаотичната подредба на живота. Всъщност накрая персонажът отива в Скопие да потърси начин да се докосне до явно проявление на солидарност, да види дали е останало нещо от него, за да намери център за себе си. Той търси следите от онази солидарност, за която е прочел в спомените за голямото земетресение в Скопие. Търси това проявление на човешкото. В този смисъл всички тези акции са противодействия на парализиращия страх и това включване около земетресението в Скопие и целия митологичен корпус за земетръса, всъщност са антидот на страховете.

==

А: Да. Миналото и обсебването от него, страхът ни да бъдем забравени и да забравим, присъстват в книгата до степен на патология. По най-различни начини: независимо дали носим травмите от него, дали си приписваме славата му, дали страдаме от нездрав и сантиментален патриотизъм или от биологична носталгия по младостта си и т.н. Какво е всъщност значението на миналото в живота ни, още повече, че както казваш, ако настоящето е капка от океана на времето, то съдържа целия химичен състав и на миналото?

==

П: Миналото е онази нишка, която ни пронизва дори без да го познаваме. Затова и заниманията с него изискват трезво отношение и дистанция. Когато човек се вторачва да търси спасение (или пък надежда) в миналото без да притежава познавателните инструменти, често изпада в загуба на реалност или пък в конфабулация – все неща, на които персонажите стават свидетели в романа.

==

Това е своеобразно деконтекстуализиране на миналото, което го превръща в инструмент за лично ползване, едно собственическо отчуждаване на миналото. Това твърдение за химичния състав е необходимо, защото притежава характер на омаловажаване на човешкото. Тази гледна точка понякога много ми харесва, защото ние хората имаме склонността да преувеличаваме собствената си значимост, а едновременно с това желаем да търси „обективност“.

==

Но обективността не е присъща на човешкото съществуване. Такава гледна точка може да бъде само космична или божествена, докато нашето човешко съществуване е хванато в примката на собствената ни екзистенция. Ние сме субекти и единственото, което можем да правим, е да разширяваме своите възприятия, за да изграждаме инструментите си за справяне с реалността. Затова и героят на този роман едновременно изпитва нуждата от личен бог, но и заедно с това се чувства отблъснат от мистичното.

==

А: В “малкия бог на земетръса” говориш за ритуалите на живеенето като за цикличност, в която сме захванати, повтаряйки като че ли все същите формули? Героят ти иска да постигне щастие извън нея - възможно ли се оказва това? И “знаеш ли” какво се случва с него след мястото, на което си решил да сложиш край на романа?

==

_П: _Да, оказва се възможно заради физическото, материализирано преживяване на „земетръса“ и заминаването за съседната страна, Македония. Макар и подведен от общото вярване, че промяната на мястото може да промени човека, героят се сблъсква с илюзията за решение, което седи извън него. Той трябва да се справи с това. Това е ключът към срещата с Норика – тя работи човек на илюзията, тя е онзи, който изпълнява съвременните ритуали и макар той да се поддава въпреки своята скептичност на мистичното, открива, че щастието е въпрос на вътрешно преформулиране.

==

Да, знам чудесно и какво се случва с него. Героят се завръща към всекидневната си работа и намира успокоение в личния си живот – по същия начин, по който хората, чийто деца са безследно изчезнали се успокояват, когато им направят символичен гроб.

==

_А: Романът ти предлага критика на консуматорския хомо сапиенс и самодоволното живеене, което осигурява куп анестезии на модерния човек, и в същото време говори за “анхедония” при главния герой - невъзможност да бъде щастлив… Книгата непрекъснато говори и за болката, без която, според героя ти, няма истинско щастие. Поразсъждавай върху това. _

==

_П: _Съвременният свят се оказва утопичен в това, че предлага прекалено много удоволствия, забавления, развлечения. Това за мен е тревожно. Свят, който е изграден на „развлекателното“, но отделя все по-малко пространство на размисъла, на рационалното, свят, в който религиозното се заменя от окултното и съвременната мистика; общество, където метафизиката е заменена от самодоволното „вярвай в себе си“, личното израстване и образованието са превърнати в мантри на посредствеността; истински академичното се изтласква за сметка на „търговската успеваемост“ на образованието.

==

Нови идеологии, основани на стари рецепти, са плъзнали навсякъде. Щастието е формула на баланс, при това е западна ценност, основана на личностната еманципация и избор, но индустриализирането на щастието и превръщането му в своеобразна стока разрушава базисни разбирания за психическото здраве на личността. Затова днес се оказва толкова важно всеки да има мнение, модата и външният вид се политизират, личната свобода е превърната в територия на идеологическо отстояване, вместо в естествено развитие.

==

Аз съм човек с либерални разбирания, но невежеството днес си служи с инструменти, които не разбира (малко се получава като да употребяваш спортен автомобил за земеделски цели). Например много смела концепция (и дълбоко невярна) е да представяш идеята за националната държава като консервативна, особено, когато в 19 век тя е либерална и е наследена от Френската революция. Правото на национално самоопределение е либерална идея, така е виждана и от нашите възрожденци; това е идея, която се ражда с разпадането на големите империи в Европа – Хабсбургската, Османската и т.н.

==

Така е и много смело днес да се твърди, че външният вид е въпрос на идентичност, а всъщност е въпрос на мода – и това не бива да бъде политизирано. Политиките на идентичността се опитват да дефинират неопределими неща – стабилни идентичности, да ги опишат и докажат, да се откажат от динамиката; опитват се да сложат рамки на неща, които не могат да бъдат рамкирани – какво е реч на омраза, какво е територия на личното и интимното.

==

Тук въобще не говоря за откровено агресивни вербални и словесни прояви. Говоря за това, че днес трудният разговор на консенсуса е невъзможен поради новопоявилата се догматичност във всички сфери на политическия спектър. А догматизмът е далеч от реалността – следователно и далеч от живота. Това са съвсем малки примери за идеологическата каша, която превръща щастието в нещо, което сякаш може да се купи. Всъщност ние живеем в огромно море от невежество, което експроприира понятия, исторически и психологически термини, за да ни продава безперспективност, маскирани в страхове, надежди и спасения. Никак не съм съгласен с тази квази апокалиптична картина.

==

А: В романа разказвачът прави дисекция на собствената си връзка, прониква психологически в своята любима и в себе си. “Малкият бог на земетръса” е като психологическа студия върху двойката. Претърпява ли героят ти развитие, откривайки нелицеприятни истини за самия себе си, изненадва ли се?

==

_П: _Не, не претърпява развитие. Изненадва се, но по-скоро проявява неочаквани страни от своята личност. Промяната е нещо радикално, а той из основи остава същият човек, по-скоро се отваря за трансформации на мисълта си. Ако има някакво движение, то е, че той малко по малко разбира, че самият той е мисъл – отговорен е за тази своя дейност, която преминава в реалността.

==

А: В продължение на повествованието той ту говори за любовта си, ту че не може да я понася, ту иска да я напусне, ту се страхува да бъде изоставен, ту я нарича глупава и се дразни от нея, ту е дълбоко свързан, опитва да създаде дете, но често не я желае. Що за любов е това?

==

П: Мисля, че това е съвсем реална картина. Човешките взаимоотношения са противоречиви, динамични и това е крива на едни променливи, кризисни взаимоотношения. Би било странно, ако любовта има само едно (или няколко) стабилни измерения; още повече, че тук говорим за кризисна връзка – за привличане от противоречивото, за онова, което е на ръба на нормата. Ако тук става дума за едно кротко съжителство, с последователно изградена хармония, вероятно няма да става дума за любов, а за дълбоко приятелство.

==

_А: Героинята ти е обсебена от суеверията и окултното, на които героят ти, успешно или не, се опитва да противопостави своя рационализъм. Това критика ли е на ню ейдж увлеченията, които са доста популярни днес? Бягство от отговорността да се справиш и подчинение на бога на земетръса ли е това? _

==

П: Да, разбира се. Едновременно е критика, но и предупреждение. По някакъв начин аз мисля, че ню ейдж идеологията има своите основания, но ние сме под влияние на огромно невежество относно духовната картина на съвременността. Гледната точка, че трябва да получиш щастие, успех и много други подобни социални реквизити, е твърде вредна, защото започват да се създават рецепти, правила и всякакви други глупости за това. Досадно е.

==

Има хора, които нямат възможността да бъдат свръхуспешни или да бъдат наистина талантливи – защо трябва да ни натрапват своята посредственост? Направете сравнение с рецепцията за талант само 25 години по-рано – Аланис Морисет и Трейси Чапман ни завладяваха със силата на своите послания, на неподправената чувственост на своите изпълнения, на автентичното си човешко присъствие и позиция; как бихме съотнесли това към днешната „прекипяла“ артистичност, в която съдържанието няма значение.

==

Затова и макар човек с либерални разбирания, аз съм дълбоко против разрушаването на класическите ценностни йерархии – например тези на знанието, науката и образованието. Ако се откажем от тази йерархия, няма на какво да развиваме човешката общност – трябва да се върнем към правото на силния, на най-силно викащия; струва ми се, че това е безкрайно неприятно състояние на нещата.

==

А: Впрочем защо обявяваш героинята си за “мъртва” още в самото начало? Какво точно имаш предвид?

==

_П: _Мъртва в духовен смисъл. Човек, който живее с енергия отвън, а не с енергия, която излъчва. Нещо като живот от отразена светлина – като Луната. Ние знаем, че тя съществува, защото отразява слънчевата светлина.

==

А: Има ли автобиографичен момент в романа?

==

П: Буквално – не.

==

А: Имаш ли идея за следваща книга?

==

П: Да. Отдавна ме занимава въпроса за старостта и разрушаването на архаичното знание, наследено от митологията, приказките, дори от идеологиите на 20 век във века на дигиталното. Много бих искал да пиша от името на стар човек. Много пъти съм говорил с моите баби и дядовци за времето около 1945 г., за следващите им години, за спомените им отпреди 1944 г. и т.н. Животът им е преминал през различни обществени форми и са били свидетели на интересни времена.

==

Също така, когато пътувам, много обичам да наблюдавам старите хора в парковете – те обикновено имат какво да разкажат. Преди години, докато седях на една пейка във Варна, при мен дойде един старец, който разказа, че е най-старият жив печатар в Европа. После ми разказа за срещата си с цар Борис III на вълнолома. Такива странни пресечки на перспективи и идеи за миналото и настоящето особено ме привличат.

==

**СНИМКА: **Евгения Рангелова