"Ела и ме спаси" - Емилия Милчева с разкази за пропаданията и спасенията

В личния си фейсбук профил Емилия Милчева често пуска комични и малко тъжни статуси с хаштаг “моите университети”, в които хем като отстранен, хем като съчувствен наблюдател разказва за дочутото и видяното най-вече в градския транспорт или на улицата. Сборникът й с разкази “Ела и ме спаси” (Жанет 45, 2021) е сериозно литературно продължение на тази линия на човеколюбиво внимание към ближния, на чувствителни сетива за неговите скрити болки и диагнози, за чупливостта и несретността му.

==

Всъщност навярно и вие познавате Еми Милчева като журналист, и едва ли има изненада, че историите в тази книга събират теми и герои, които познаваме до болка от ежедневието си, от новинарските заглавия, от социалните мрежи, от квартала. Неизбежно е тези разкази да бъдат злободневно, социално ангажирани и почти като по конспект да минават по всички наболели обществени проблеми на деня: бедността, имигрантите, разбитите семейства, самотните старци, купените медии, задкулисната политика, изоставените села, психическите диагнози, играта “Синият кит”, битовото насилие, пренебрегваните деца…

==

Еми познава като че ли от съвсем близо и динамиката на работата в медийните редакции, и типажите в автобусите, и дискотеките и общежитията в Студентски град, и семейната среда на куп хора, за които литературата използва пейоративно-съжалителното “малък човек”. Да, много особняци и чешити надничат от страници на тази книга - такива, чийто пулс Еми има сетивата да напипва или които сами й се разкриват, сякаш усетили репортерското в нея.

==

Много от героите са хора от покрайнините на живота - луди, бездомници, сираци, пияници, стари моми, разведени, болни, безработни или с “народни” професии, таксиметрови шофьори, пренебрегвани тийнейджъри, самоубийци, хора с увреждания, самотници, старци, изоставени от емигриралите си в чужбина деца или от починалите си половинки, майки, които нямат избор освен да оставят децата си, имигранти. Хора, които “пердашат” през живота или едва кретат в него, невидими или нагли, “втора употреба” или лъскави, аналогови или дигитални, безпомощни или овластени, счупени или дебелокожи, смотани или отворени. Ето “резюмето” на една от тях:

==

“Всичко, което притежава, не струва колкото маратонките и телефоните им. За двайсетте си години живот, за първи път получи нови обувки на 11 години – и те ѝ бяха големи, защото такива ѝ се паднаха от даренията от Холандия, възпитателите и персоналът на дома си разпределяха по-хубавото от пакетите. Научи се да псува, преди да може да чете, пропуши на 9, на десет се напи за първи път, на 12 я изнасилиха в банята.”

==

За да не стане твърде мелодраматично, Еми е уцелила правилния тон - привидно грубоват и сух, както и точния език - не орнаментиран и образен, а конкретен и злободневен, силно разговорен, жаргонен, до степен в която сама се зачудих “Господи, така ли всъщност говорят хората или аз живея в някакъв собствен балон”. И по това тези разкази много ми напомнят за тези на Палми Ранчев (виж интервю за отличената му книга “Тази нощ нищо не е случайно”).

==

Край в тези истории като че ли няма. Краищата са отворени, както отворен е животът за всичко, които вече е дошло и тепърва има да идва. Животът просто е място, където нещата минават през нас. Символично, Емилия Милчева започва именно с абсолютния (уж) край: смъртта - на баща си в първия разказ “Татко”. Цялата книга е пронизани от дискретни автобиографични нишки - диагнозата, развода, племенника-тийнейджър, подкрепата на семейството. Но дори и там, където не разказва за себе си и се е отдръпнала, Еми създава впечатлението, че всичко разказано лично е чула и видяла, че тук почти няма измислено и нагласено, че достоверно е записала “живия живот”, както се казва.

==

Единственият проблем, който по-скоро е редакторски, в книгата е че покрай изобилието от сюжетни нишки на редица места има объркване за кой от героите точно става дума в определен параграф, още повече че гледната точка често неочаквано прескача от един на друг - препоръката ми е при нов тираж това да се оправи с по-точно калибриране на имената и местоименията.

==

Много самотност, много разпади и много смърт има в тези истории, но и достатъчно ластари на упорита надежда. Грубостта е просто прикритие на уязвимост, лудостта е просто един от човешките езици, животът и бъдещето са по-силни от смъртта и миналото. Каквито и да са, нейните герои не са загубили способността си за човечност, за оцеляване, за мечтаене. Убедена съм, че ще “разпознаете” тези истории - че вече сте ги чували.