“Дали ще мога да я излъжа с моята опитност, така както тя ме подмами и прилъга със своята младост”…
==
По време на премиерата на последния си роман “Чудовището” (изд. “Хермес”) писателят Владимир Зарев загатна, че вероятно е написал своята лебедова песен (дано не е вярно, тъй като той сподели, че има идеи за още поне две книги!). Истина е обаче, че този роман е може би неговото най-зряло и силно произведение напоследък. То звучи като прекрасна лебедова песен, с която писателят се връща към високите образци в кариерата си, като например “Битието”.
==
**Мъдър, непресторен и самовглъбен, романът е до болезненост директен, до саморазголване личен, до саморазпване искрен. **
==
Той не флиртува и не ни предлага сами да избираме сантиментално-лицеприятни възможности в привидно отворения край. Въпреки емоционалните ни очаквания за развитието на сюжета, от самото начало краят е неумолимо ясен - така както е ясен краят на всеки живот въпреки непрестанната и нелогична човешка надежда смъртта да бъде отложена и той да продължи до безкрай. И макар да не е автобиографичен, по същество този роман представлява изповед, в която (по признанията на самия автор) са използвани и моменти от собствения му живот. Живот, който впрочем е знаков за цяло едно поколение интелектуалци, както отбелязва писателят.
==
Нека вметна тук, че за мен Владимир Зарев си остава един от най-разпознаваемите авторски гласове и стилисти в съвременната българска литература, независимо от оценките за различните му романи, по-силни или по-слаби през годините. В “Чудовището” той не прави изключение. Достатъчни са думи като “непринадлежима”, “разплод”, “непредставим”, за да разпозная пищния му стил, чувствената образност и разточителата словесност. Или начина, по който подбира и описва своите фатални, физически почти съвършени жени, чиято инстинктна женска власт ги прави същевременно жестоки и уязвими, раними и безпощадни. Или неизменното ухание, чрез което гради атмосферата в сцените си - ухание винаги и на конкретни, и на абстрактни неща. Или дори неизменните и предпочитани от него топоси в прозата му – летния Созопол, Дунав край Видин, централна София.
==
**Сюжетната рамка в “Чудовището” е като че ли най-логичната и удобната за неговата изповедалност. **
==
Един възрастен писател, Симеон Станимиров, приема с неохота да разказва живота си пред млада журналистка, която иска да напише книга за него. Постепенно той бива обсебен от нея и от разказа си, като накрая открива истинския мотив зад нейното начинание: тя, Ния, търси чрез него развръзката на стара лична история, която драматично свързва семействата им.
==
Тази великодушна рамка приютява пейзажа на един живот, който се разкрива пред нас като една от картините на големите български творци, окачени по стените в дома на Станимиров, връщайки ни в детството, младостта и двата му противоречиви брака.
==
В началото героят разказва за момчето, което е бил, в трето лице, но постепенно разказът преминава в първо и така писателят действително подема “написването” на своя последен роман (роман в романа). Предава се изцяло на своята изповед, саморазкриване, самооценка. Нещо повече. Думите, мъчително съзнава възрастният Симеон, докосването чрез думите, властният и зрял начин, по който борави с тях, е единственото преимущество, което притежава над младото момиче, единствената съблазън, която все още може да упражни в опит да надмогне властта на младостта й. Самото писане/творене, разсъждава писателят, е едновременно и форма на незабрава, която увековечава опита и преживяното, но и фина форма на забрава, тъй като в него творецът винаги нещо добавя, нещо отнема, нещо променя.
==
**Темите, както е типично за романите на Владимир Зарев, и тук са големи: **
==
за остаряването и младостта, за забравата и паметта, за властта и страха, за плътта и душата, за съпротивата и отдаването, за съхранението и разпиляването, за любовта, творчеството и свободата.
==
Самият писател казва, че това е роман за старостта, но аз бих предложила малка поправка. За мен това е по-скоро роман за остаряването. Едното представлява съществително, стазис, прието състояние, другото е все още под формата на глагол, на процес, все още е форма на активност - болезнена, мъчителна, съпротивляваща се на ентропията. Това е роман за постепенното наслагване и уталожване на старостта у нас, докато сме все още в онова разбъркано и мътно състояние, докато, както с право отбелязва редакторът на книгата,
==
**младостта не иска, не може, отказва да си отиде, да сдаде своите постове и щения. **
==
Впрочем в началната сцена на романа възрастният писател е с внука си, кръстен на него, в дива част на парка - като че ли символично предчувствие за връщането в неутъпканото, необработеното, необраслото още с изживян и проправен живот, към страстта и дивото, към безсловесното (внукът му е слаб по литература и пише с грешки). По-нататък мъжът - когото заварваме вече уморен, оттеглен като че ли от света, с куп хапчета на нощното шкафче, с миризмата на валериан около себе си, с единствената плътска сласт откривана в обилната и вкусна храна - притиска внука си в порив да се свърже с уханието и гладкия допир на младостта.
==
**В своя разказ възрастният писател предлага много разсъждения за залеза на живота и спускането му към неизбежността на смъртта. **
==
Старостта е “да напуснеш живота, като останеш в него”, вече като безучастен и незасегнат (уж) свидетел. Така тя е същевременно и свободата да напуснеш ролите, които си играл в живота до момента, и максимално да се доближиш до себе си. Старостта е и времето, в което “миналото безнадеждно нараства, а бъдещето неумолимо намалява”, когато нараства страхът от смъртта, а намалява страхът от живота. В старостта изборите пред нас намаляват, а смъртта спира постоянството на дълга да избираме. Тя е и едно от възможните смисли и проявления на “Чудовището”.
==
Именно страхът от смъртта обаче, този насъщен, неизкореним страх, ни превръща в мислещи, разумни, творящи същества - това е веруюто на писателя. В този смисъл точно в отнемането на безсмъртието е Божият дар за Адам и Ева, който ги спасява от стазиса на постоянната тавтология в съществуването им. (Впрочем именно когато открива вярата си в Бога, момчето Симеон като че ли се прощава с илюзиите си.) Настъпвайки най-после, смъртта същевременно ни “дарява със съвършената свобода, защото ни отнема несвободата, принудата да избираме”. В живота “всеки избор е погрешен, доказва нашето несъвършенство и завършва с поражение”, вярва Симеон.
==
**Темата за смъртта и страхът и властта са силно обвързани. **
==
Властта изобщо е тема, която е занимавала цялото творчество на Станимиров и която занимава и този роман (както и много от останалите книги на Владимир Зарев).
==
Героят-писател постулира, че постоянният, просмукващ се страх от смъртта е пропорционален на инстинкта и копнежа ни да подчиняваме и властваме. Власт е любовта, която Ния събужда за първи път у Симеон и която го кара да чака я “с подчинение” и страх. Младостта, която тя въплъщава, властва над старостта, физическата свежест и прелест - над физическата несъстоятелност, виталното и чувствено тяло - над непълноценната, обезсилена и все по-жалка и безпомощна плът. Страданието и вината също са власт, с която държим другите. Подвластни сме и на създадените от нас деца, които в невръстните си години обсебват и разпределят времето ни.
==
**Във философско отклонение авторът разсъждава и за властта на съвременните технологии и по-специално за интернет, който според него е явлението, което въплъщава библейския “Антихрист”. **
==
Антихрист, който ни прелъстява, за да стане доброволно приет и вече незаменим господар на времето, нуждите, страстите, знанието, ума и близостта ни. На възрастния човек, който често помни тъкмо случайното и безсмисленото, трудно се удават технологиите, които помнят само важното, само “информацията”. Особеният вид (не)забрава, която причинява виртуалният свят - мним и лишен от закони - също е “Чудовището”. Картотекирайки всеки наш спомен, доближавайки ни до разделените от нас лица чрез един клик, той всъщност ги лишава от далечността, която прави хората и ярките съдбовни моменти съвършени и ни позволява да ги досъчиняваме с въображение.
==
И така, както става в големите книги, Чудовището се оказва много неща: страхът, старостта, властта, миналото, забравата, всичко, което “бди и властва над нас”, “отдалечава ни от светлината и ни споява с мрака и злото”. Чудовище е властта на пропастта у нас и около нас, която едновременно ни плаши и привлича - както образът на блъскащите се нощни пеперудите, който често присъства в книгата. Или сънят с еделвайса навръх пропастта, който героят докосва миг преди да пропадне в нея (метафора на случващото се с момичето). “Чудовище” е в крайна сметка и самият герой (както на игра го нарича внука му и не на игра - бившата му съпруга), неуспял да изпита истинската, всепоглъщаща любов поради своя донякъде традиционен, шаблонен егоцентризъм на творец (а може би твърде много изгубен в любовта?). Обичал ли е някога и действително ли обиква той - всеки читател може да реши за себе си.
==
Имам и няколко дребни забележки - относно пропуски в коректорската и на места в редакторската работа по книгата, както и към твърде нещедрата за въображението корица. Но те все пак не нарушиха дълбокото емоционално и философско удоволствие от прочита на тази книга, която силно препоръчвам!
