90-те години на Сергий Жадан - такива, каквито индиректно ги описва в “Депеш Мод” (изд. Парадокс”) - са почти универсални. Въпреки че действието на романа се развива в посткомунистически Харков в Украйна, това би могло да бъдат разказ от който и да е източно-европейски град, вкл. в България, по онова време.
==
А то е време на разтурена промишленост, срив в производството и разграбени заводи. Време на безработица и безпътица в разпадналата се страна. Време на безогледна и порочна приватицазия и завземане на ресурси. Време на неефективна и отслабена милиция и надигане на първите престъпни структури. На контрабанда със стоки и алкохол. На плъзването на всякакви наркотици. На пълни стадиони пред проповедите на съмнителни търгаши с вярата. На побоища между футболни агитки. На първите свободни медии, финансирани със западни грантове. На бурния живот в студентските общежития и комуналки, когато начинът да достигнеш до приятел е само на живо или от стационарен телефон. На краха на идолите, превърнали се в тежки бюстове на “бивши”, с които може да се търгува и с които можеш да се подиграваш. Т.нар. иронично от Жадан “първоначално натрупване на капитали в условията на посткомунистическото общество”.
==
Една от най-силните метафори за този обществено-икономически разпад е образът на суровата и разлагаща се риба (символ впрочем и на християнството), изоставена на перваза в дома на един циганин и налазена от пчели. Другата е на безпризорните деца, които живеят във влака, пътувайки насам и натам по един и същ маршрут “като зомбирани или прокълнати”. Това проклятие е злокобното и устойчиво съветско наследство, което кара Жадан да възкликне: “Какво се промени през последните петнайсет години? Почти нищо”, а години по-късно да стигне и до протестите на украинския Майдан. Като че ли все за същото. Едно усещане за дежа ву, за ход(ом) в порочен кръг, който самите ние като българи добре познаваме. Живот като на сън, от бутилка до бутилка, от един до друг начин за опиянение посред реалността.
==
Отварянето към света все още е твърде местно, нашенско, доморасло - а и би ли могло да е иначе. Жадан прекрасно пародира това в две култови сцени от романа.
==
Едната е с американския пастор, чиято проповед пред цветната тълпа от студенти, инвалиди и всякакви измъчени хорица от местната фауна, превежда на украински обикновена женица със съмнителни познания по английски. Резултатът е един битов, изкривен, гротесков текст, който в своята абсурдност, в своите почти обратни, анти-евангелски значения, кореспондира много повече с актуалната ситуация и състояние на публиката, отколкото подобно разбиране може да постигне западният евангелист.
==
Втората сцена е когато двама от героите на Жадан (един от които е самият той) слушат на старо радио младежко предаване, в което радиоводещият разказва за групата “Депеш Мод” - отново гениално, брилянтно изпълнение, което демонстрира патетичния комсомолски начин, по който западната култура е била и все още е изкривявана и преразказвана. Така както западни романи или албуми са били издавани с обяснението, че са критика на загнилото буржоазно общество и на империализма. Историята на “Депеш Мод” която чуваме, няма нищо общо с истинската - тя се превръща с мелодраматичен пролетарски разказ от подобен тип, а музиката, която звучи, не е тяхната, а на една от най-кичозните национални естрадни икони.
==
Жадан е известен критик на съветското и комунизма. Двама от неговите герои - Вася Комуниста и Чапай - са с крайно леви убеждения. И докато Вася е симпатичен и отвеян младеж, то Чапай живее в бивш завод, ползва запасите му и излага “теорията на перманентния непукизъм”, развита от одеските партийни другари, която така напомня за реалното състояние на нещата в съветския блок. В тази система не ти дреме за нищо, тя разчита на унищожаване на структурите, завземане на ресурсите, храните и стоките и използването им (чрез разпределяне от общата каса на мафията) до тяхното изчерпване, без междувременно да се работи и произвежда - т.е. “без капиталистически ебавки”. “След това ще измислим нещо”. А ако трябва - след нас потоп.
==
Сюжетът на романа наподобява нескончаем запой и друсане. На практика той обхваща няколко дни от живота на няколко приятели, прекарани в непрестанно пиене и повръщане, в хаотично лутане, в безплодно издирване на един от своите, в арести, кражби, опити за “бизнес”, който да донесе повече пиячка, и куп други приключения. Като че ли самата реалност е в състояние на продължително опиянение. Тя прилича на антиутопична гротеска, на безцелно изстъпление, на сън, от който персонажите ту влизат, ту излизат.
==
Героите на Жадан, един от които е самият той, са отнесени безделници, пияници, неудачници, тарикати на дребно, и все пак някак симпатични и будещи съчувствие маргинали. Там са евреинът антисемит Кучето Павлов, Вася Комуниста, който мечтае по схемата с ябълката да умножи чрез бизнес своите запаси от водка, Моряка, който се къпе само нощем, а денем спи, Саша Карбуратора, който издирват заради починалия му пастрок, пухкавият гей с един единствен костюм Какаото, Чапай, който живее в разтурен завод и е изобретил там казан за горилка.
==
Те са наивни, глупави, инфантилни, равнодушни - нови деца на нова реалност, за които/която Жадан говори с ирония и лиричност, с хумор и екзистенциална безчувственост, с настроение и с апатия, които го доближават до предшественика му Венедикт Ерофеев. Авторът прави това в текст, чийто синтаксис буквално се разпада. Изреченията са като делириумно бълнуване, започват и свършват ей така, нижат се на запетайки без да прекъсват, губят нишката си без напълно да я изтърват, носят се по течението като поток на освободената мисъл. Посред всичко това има и безумни, абсурдни, буквално идиотски диалози, които е странно удоволствие да проследяваш.
==
Изпитах особена сладост да прочета тази книга, буквално наведнъж. А също и носталгия, каквато, сигурна съм, биха изпитали всички онези, израстнали през 90-те, част от едно транзитно поколение, поколение хибрид между онова тогава и това сега. Препоръчвам я не само на тях, но и на останалите, които биха искали да се докоснат до него.
