Рецензия: "Ноктюрни", Казуо Ишигуро - квинтет за горчиви мечти

Музиката, и по-точно класическият джаз, обединява героите на този квинтет от разкази на Казуо Ишигуро с изключително подходящото заглавие “Ноктюрни” (изд. “Лабиринт”). Макар да препраща по-скоро към класическата музика, то задава общото настроение, темпо и муза на тази книга, която - и заради повтарящите се в нея герои и места на действие - се чете свързано, холистично, като едно единствено музикално движение.

==

Независимо от инструмента, професионалното и социалното положение на героите, за всеки от тях музиката се явява идеална същност, мечта, вътрешно призвание, което има малко общо с реалния им живот и състояние на осъщественост. Във всеки разказ има и някаква двойка, която е едновременно свързвана и като че ли странно разделяна от и заради музиката.

==

Разказвачите в петте разказа представят историите от първо лице, като на практика звучат почти еднакво - като че ли става дума за един образ-идея.

==

Това е донякъде и намек за безличността и анонимността на типа музиканти от книгата - такива, които свирят в масовката, по площади и ресторанти, в различни улични и “гаражни” групи или по второразрядни и случайно изпадащи ангажименти. Отвън те са неразпознаваеми и неотличими, просто музикален фон на човешките преживявания около тях. С вътрешен и тих драматичен заряд всичко това е противопоставено на тяхната любов към музиката. Разказвачите в общия случай са наивни, добродушни, нелепи неудачници.

==

Тази наивност в някои от героите се подсилва от факта, че произлизат - интересно! - от бившия комунистически блок. Можем да предположим, че действието се развива не много години след падането на тоталитарните режими, когато много добри музиканти бяха принудени да имигрират на Запад, за да печелят и оцеляват, свирейки по барове, ресторанти, кораби и пр. Те тепърва откриваха света и нещо повече - докосваха се до останалите недостъпни десетилетия наред техни кумири. Звезди, които на Запад вече бяха залезли или отдавна не предизвикваха такова по детски развълнувано въхищение и пламенно обожание.

==

В първия разказ Ишигуро среща именно един такъв полски имигрант (Ян, който свири на площад “Сан Марко”) с джазмен с отминала слава от ранга на Синатра - Тони Гарднър. Американецът го ангажира да направят серенада на жена му Линди в безполезен опит да спаси връзката им. Връзка, базирана твърде много на икономиката на звездната индустрия и американската мечта на Линди да бъде част от богатите и известните.

==

В тази тъжна серенада участват същите хитови джаз парчета, които някога са давали смисъл на майката на Ян в трудния й живот в комунистическа Полша. (Впрочем, бележка под линия - в соц времената Полша има една от най-силните джаз школи.)

==

Когато Ян закъснява за срещата, Тони казва - “Какво са няколко минути…”, но това символично закъснение ги хвърля в пронизващото целия сборник мрачно и меланхолично настроение, съзнанието за закъснелия живот и изпуснатите възможности, горчивината и съжалението. Разказът предлага едно унило завръщане към миналото, напоено с много тъжно-сладникав джаз: миналото на детството, на любовта, на славата, на самите години на джаза.

==

Книгата, впрочем, започва и завършва в Италия - люлката на музиката, а историите сякаш правят едно завъртане по един от каналите на Венеция, преди отново да се върнат на площад “Сан Марко”.

==

Там заварваме и героите от последния разказ, също “двойка”. Музикант имигрант от комунистическа Унгария среща случайно виртуозка на челото, която започва да му преподава в хотелската си стая и да събужда в него неподозирани музикални величини. Докато не стане ясно, че зад виртуозния й талант стои една огромна самозаблуда, а героят трябва да приеме ангажимент, който е далеч под музикалните му възможности.

==

Историите ни карат да си зададем нелицеприятния въпрос: каква тогава е силата на музиката, след като не може да съхрани едно семейство, постигнало близост въпреки генезиса си, не може да събере двама души с еднакъв музикален вкус, отдалечава пътуващите музиканти от децата им, кара те да жертваш лицето и индивидуалността си и да приемеш сцена, която е много под таланта ти?

==

Но разказите не са само ноктюрни. Ишигуро смесва - засилвайки така още повече ефекта им - фарсовото с минорното, горчивото с гротесковото, смешното с тъжното.

==

Като например разказът, в който един неудачник е “нает” да сдобри двойка, част от която е момичето, с което като млади са споделяли общо увлечение към класическия джаз. Страст, която не ги е събрала. Или разказът, в който талантлив, но напълно неизвестен музикант, разботещ на парче, се съгласява да направи пластична опрация на лицето си, за да пасне на изискванията на музикалния бизнес в името на евентуалния пазарен успех, а неговата собствена жена го изоставя за по-богат мъж, който да му плати интервенцията. В клиниката той среща и героинята Линди Гарднър от първия разказ вече след развода й, като двамата преживяват поредица от приключения.

==

Третата история е може би разказ за самотата на таланта като ярка индивидуалност в един свят на безлични кавъри, както и за личната цена, която музикантите плащат, за да обикалят света с музиката си.

==

В заключение: определено препоръчвам тези разкази за музика, която сродява в тъгата и в неуспеха.