Здравка Евтимова пише “грозно”. Не, не, не бързайте да се възмущавате. Казвам това в съвсем друг смисъл - този, който влагаме в името на Иван Грозни. Нещо огромно и страховито, с трикратно уголемена сянка. Може би за грозните неща в живота ни трябва да се пише именно така.
==
Новият роман на пернишката писателка “Зелените очи на вятъра” сякаш е продължение на първия й роман “Една и съща река”. Като че авторската камера просто се е насочила към друг разтурен двор в онази дълбока житейска провинция, която далеч не е само географско понятие. И тук обикаля познатото куче Гашо, и тук героите са с размери на великани и повръщат по три дни и три нощи.
==
**В този смисъл езикът на Здравка Евтимова е познатият ни: **
==
квази-детски и затова сякаш още по-чудовищен. Всичко в него е огромно - от невероятните сюжетни и езикови хиперболи до едрогабаритните метафори, свързани с ограничения селски бит на главната героиня - в случая малката Ана. В този език в гърлото на ядосания човек ръмжат тирове и стържат ножове, грамадните жени са способни да съборят къщата, надигнат ли глава, раните кървят с литри, а смъртта е тава с печени бадеми на една ръка разстояние.
==
**Всичко при Здравка Евтимова е на ръба на възможното, че и отвъд него - **
==
в митично-приказното. До степен на гротеска и карикатурност. Дали това на места дразни или изпълнява точно предназначението си - читателят сам трябва да реши в зависимост от своята чувствителност. Защото не всеки може да понесе тази на места почти перверзна вакханалия на насилието, на което ставаме свидетели.
==
Стигаме до това, че лично за мен този роман е преди всичко роман за насилието. Насилието като наследствено предавана болест (не случайно трите главни героини са баба, майка и дете, и носят едно и също име и съдба). Насилието като една от една от най-актуалните теми в болнавото ни общество и медийна среда. Насилието на всички възможни нива: в езика и думите ни, в жестовете и действията, у слабите и силните, в бедността и в богатството, в провинцията и в столицата, в родителите и децата им.
==
В този смисъл тази книга идва и като страховита диагноза за състоянието на нашия социум, като литературна анамнеза на черните хроники. Садистичните сцени на бой, нараняване, хапане, унижаване, удряне се повтарят като в копи-пейст режим в романа - дотам, че самите читатели да се почувстват омаломощени и смазани.
==
В подобна среда изкуството да биеш и да се биеш се превръща в основно предимство
==
А още по-страшното - и в инструмент на възможната любов, такава каквато е видяна тук: туфа трева, пробила през пукнатината в тежка плоча. Процеп за възможно щастие посред насилието. Правилата, които може, да изведем от фабулата, са прости: Онзи, който те защитава от боя с бой и който те учи да биеш онези, които те бият, е онзи, който те обича. И справедливостта, и несправедливостта идват с шамар и ритник. “Моля те, не го бий” е призив, равносилен на милост.
==
Добротата е също в такива жестове или просто като опит да се предотврати конкретно беззаконие и тормоз. Самата доброта е в малки, груби, непохватни жестове. Жестове инфантилни също като прохождащото дете в този страшен голям свят, който бързо го учи да говори и заплашва с равен, телен глас, имитирайки големите. Добротата е и разменна монета за подкуп, за да не те бият - така както тънката и смугла Аничка мете и носи вода на хората, за да предотврати удара, който е свикнала да очаква от всички. Няма безплатен обяд, научила е тя отрано, а пък притежанията се мерят в цигарите и ракията, които могат да се купят за същата цена.
==
**“Тъмната половина” на малката Ана в романа е богаташкото дете Елизабет, **
==
малък рус демон, който също отрано е научил, че безплатен обяд няма, но от обратната страна. В напоителни садистични сцени, пред които “Повелителят на мухите” бледнее, тя прилага на практика този урок, измъчвайки и унизявайки всеки, който парите на майка й могат да купят - служителите им и техните деца. Защото “човек не може да се бие с големите пари” и “мога да ги бия, защото плащам добре”.
==
И въпреки че Ана успява да се противопостави на това със собствените си заплахи и леден тон, заучен от големите, със способността си да подушва и да плаши със смъртта, насилието си остава фон в света и на двете. Едното бедно, малограмотно, недодялано, другото богаташко, цинично, перфидно, самоцелно мъчително.
==
Всъщност читателите на Евтимова вероятно усещат еднакво нереални и отдалечени, вкл. сякаш и във времето, и провинцията, и София, такива, каквито ги описва Евтимова.
==
**Смъртта, която трите поколения Ани усещат да диша в ноздрите им **
==
с миризмата си на бадеми, е изведена като един от главните герои. На близък хвърлей. На приливи и отливи. Тя означава настъпването на безчувстието, и затова понякога е желана и канена от тях. Както казва една от оцелелите Ани, най-старата: “Раната прогони смъртта, защото ми остави болката”.
==
Най-страшното в тази книга е, че тя не е изповед в защита на жени, преживели насилие, а че автори на насилие са и самите жени. Сякаш единствено детето, детската способност (все още) за чиста, неподкупна обич има силата да прекъсне този страховит кръговрат.
==
Детето и родителството са другите важни теми в романа. И двете Ани са изоставени от майка си, а бащите им прибягват до бой. И двете на свой ред наблюдават унижението на своите родители. И макар недодяланата и чиста любов на малката Ана към нейната мащеха мама Дарина и към съседчето Шушомир да прекъсва донякъде порочния кръг на злото, тя не може да освободи света им изцяло от дебнещата сянка на насилието. То винаги е там, готово да им посегне и да ги отвлече.
==
Гледната точка в романа влиза и излиза от различни герои,
ту в първо лице под формата на изповед, ту в трето лице - познат похват на Здравка Евтимова. Ако трябва да откроя някои забележки, то това е въртенето на сходни сцени в повествованието и донякъде прибързания край. Отчитам, че шаблонният образ на някои герои пък произтича по-скоро от детското, стилизирано виждане за тях.
==
Струва ми се рисковано и прекомерното разчитане на “случайни” метафори и сравнения, тъй като ефектът от тяхната несъмнена сила и оригиналност на места се губи и стоят някак натрапени на случаен принцип, например “очи, черни като клавиатурата на компютър”. Странно ми се стори също, че провинциалните герои, предвид битието, което са имали, цитират Лорка и Дикенс, но знае ли човек.
==
Равносметката: определено препоръчвам тази книга. Най-малко като изследване на поносимостта ни към садистичното начало в човека и към насилието в обществото ни. Книга, която експериментира със солта в раните ни.
